Към картография на българската блогосфера: степени на публичност, идеологии, влияния
"Добрият вестник според мен е този, в който нацията разговоря със себе си", размишлява драматургът Артър Милър през 1961 г. В информационното общество подобна теза започва да става все по-проблематична. ''Добрите вестници'' отдавна се държат от големи, транснационални компании, които малко или много ги поставят в определена политическа или икономическа зависимост. Дори вестник ''Таймс'', станал синоним за качествена журналистика именно заради финансовата си независимост, днес е собственост на медийния магнат Рупърт Мърдок. В България, макар и на едно по-слабо - местно ниво, журналистиката също страда от подобни проблеми. Пресата, в най-голяма степен, е все още зависима от силните на деня по времето на прехода – старите комунистически кадри, новобогаташите и оформящата се олигархия. Доц.д-р Тотка Монова заявява, че българската журналистика продължава да бъде инструмент преди всичко на властта – независимо дали тази власт е политическа или икономическа. Но в същото време добиващото по-оформен вид гражданско общество започва да търси своите канали за влияние и публичност. Щом не може да ги намери в традиционните медии, ги открива в интернет – и главно в блоговете. Именно блоговете се превръщат в едно виртуално пространство, където “нацията разговоря със себе си" и то за проблемите, които счита за най-важни в дневния ред. Обсъждат се случаи, които не намират подобен отклик в печата, говори се на нов стил, оформят се нови лидери. Трябва да се отбележи, че медии като ''Капитал'' и ''Дневник'' дадоха път на българската блогосфера, дооформиха я, и и дадоха собствен живот, в който тя тепърва ще може да докаже своето влияние.
В международен мащаб, от 1996г. насам, блоговете растат лавинообразно и се превръщат във все по-силен инструмент за влияние – политическо, икономическо, журналистическо. Макар и със закъснение, нямаше как подобен процес да не се зароди и в България. Днес нашата страна има една сравнително добре оформена блогосфера, свои своебразни блог ''звезди'', няколко обединения и голяма палитра от жанрове. Блоговете у нас наложиха и един друг модел на интернет говорене – край на анонимността позната от чатове и форуми, и налагане на една отговорна и най-вече авторска гражданска позиция. Погледнато процентно, преобладават анонимните блогове, но кагато говорим за популярност и влияние – водещите винаги са подписани с името на автора си. Тази нова степен на публичност даде път в блогосферата и на имена от висшия политически живот в страната – като експрезидента Петър Стоянов и министъра на външните работи Ивайло Калфин. Най-уважаваните блогъри са известни със собствената си личност, а не с някакъв виртуален интернет образ, зад който може да стои всеки. Това превръща блоговете в извор на целенасочени и конструктивни тези, които могат да намерят реално приложение в обществото и са далеч от импотентната ''говорилня'' на форумите. Все още обаче, българската блогосфера не може да достигне равнището на влияние, каквото има например американската. Традиционните медии все още не са достатъчно отворени към новото, а и самото общество е все още доста консервативно, що се отнася до източници на информация. Също така, българската блогосфера все още не се е развила жанрово до равнищата на американската или европейската и генерира по-ограничен набор от тези, които съответно имат и по-ограничена аудитория.
Започвайки по-детайлното изследване на гороизложените идеи, няма как да не започнем с изясняване на самото понятие ''блог''. Блоговете (съкратено от weblogs, или дневници в мрежата) са периодично осъвременявани текстове, които предоставят коментари онлайн с минимална или изобщо без външна редакция. Те представляват поредица от “постове” – индивидуални вписвания на новини и коментари в обратен хронологичен ред. Обикновено постовете включват хиперлинкове към други страници, което позволява на коментаторите да черпят от съдържанието на целия интернет.
По определение на статията ''Влиятелната мрежа'' на американските политолози Даниел Дрезнър и Хенри Фарел, блоговете са лични дневници, политически анализи, рубрики със съвети за любовта, компютрите, парите или всичко изброено едновременно. Броят им е нараснал до космически размери. През 1999 година са били около 50, пет години по-късно вече са между 2.4 и 4.1 милиона. По преценка на корпорация “Персей” (консултантска фирма, която проучва тенденциите в интернет) през 2005 година те вече са над 10 милиона. Технорати (Technoratti), един от най-известните сайтове, следящи блоговете и връзките между тях в момента изчислява, че на ден се появяват 10,000 нови блогове. Изследвания посветени на авторите на блогове сочат, че броят на мъжете и жените, имащи свой блог е приблизително еднакъв, като мнозинството от авторите са под 30 години.
Първият блог в сегашния си вид се появява през 1996 - създаден от Дейв Уайнър като част от сайта “24 Hours of Democracy” (http://www.scripting.com/twentyFour/). През 1997 тази нова форма на Интернет публикуване е наречена от Джон Баржър "уеблог", което по-късно е съкратено на “блог”.
Постепенно блоговете добиват все по-голяма популярност и влияние. От обикновени интернет дневници, те се превръщат в нов тип медия – своеобразна пета власт, която е коректив на четвъртата или частично я заменя. Историята вече познава блогове, добили небивала популярност и взети под сериозно внимание от възможно най-авторитетните традиционни медии. Такъв е случаят с иракският архитект Салам Пакс, известен още като Багдадския блогър, чийто онлайн дневник, описващ със сарказъм и прямота наблюденията на автора за военновременния живот, го превръща в култова фигура по време на последната война в Ирак.
Тогава аудиторията на архитекта нарасва до милиони, а “Ню Йорк таймс”, Би Би Си и английският вестник “Гардиън” започват да цитират неговите разкази. Според Даниел Дрезнър и Хенри Фарел, ако първата война в Залива е родила “ефекта Си Ен Ен”, то втората е направила премиера на блогинга. Салам Пакс е най-прочутият блогър по време на този военен конфликт (по-късно той подписва договори за книга и филмови права), но безброй други пишещи като него, в това число и американски военни, започват да предлагат анализи и коментари в реално време.
Днес особено в САЩ, а и в Западна Европа, блоговете заемат все по-сериозна част от традиционните медии. Повечето авторитетни издания имат журналисти, които специално следят блогосферата, наемат известни блогъри да пишат за тях, или пък поддържат собствени блог системи, чрез които стават действаща част от живота на блогърите. Специализирани онлайн дневници, поддържани от компетентни имена в дадена област, стават първостепенен източник на информация за медиите. Всичко това е валидно за всевъзможни теми – от романтика, през технологии, та чак до външна политика.
Tакъв пример е американецът Хуан Коул, професор по история в Мичиганския университет, който води блог за обстановката в близкия изток. Заради репутацията му на виден специалист по съвременна история на шиитския ислям, дневниците на Коул стават изключително търсено четиво от блогърите, а и от журналистите, особено след избухването на шиитските безредици в Ирак от началото на 2004 година. Благодарение на своите 250 000 читатели на месец Коул получава трибуна за експертни коментари в такива медийни рупори като Националното обществено радио и Си Ен Ен.
Със сигурност, блогърите подлежат и на критика. Именно тяхната пълна свобода на действия оставя въпросителни относно безпристрастността и компетентността им. Не може да се отрече и фактът, че блоговете изключително рядко създават новини от самосебе си. Те по-скоро си служат с информацията от традиционните медии, анализират я, критикуват я и я преформулируват. Това няма как да не запази първостепенната важност на масовите средства за информация и тяхното засега непокътнато лидерство.
Как целият този световен процес намира отражение в България? По данни на сайтът www.eu.socialtext.net , в България има приблизително около 25 00 блога. Сред тях най-много хора ( около 15 000) ползват българската блог система blog.bg. Интересното е, че оттам обаче идват сравнително малко влиятелни блогъри.
По-проминентните автори на блогове у нас са обединени в няколко блог агрегатори. ‘’Мегафон’’ на вестник “Капитал” обядинява най-интересните политически и икономически блогове. Целта на ''Мегафон'' е да промотира блогa като нов вид медиа. Още по-мащабен е проектът на вестник ''Дневник'' – ''Блогосфера – най-добрите български блогове на едно място''. Този агрегатор е секция на Dnevnik.bg, която събира всички любопитни и активни български блогове, за които редакторите на сайта знаят, че съществуват. Жанрово, ''Блогосферата'' е изключително разнообразна – тя включва повечето блогове от ''Мегафон'', като към тях добавя всевъзможни други – на тематики от сорта на информационни технологии, фитнес, кулинарство, философия, лингвистика и т.н.
Третият основен блог агрегатор е Българската свободна планета -новинарски сайт със статии от страниците на участници в движенията за свободен софтуер и култура в България. Сред тях са членове на сдружение "Свободен софтуер", фондация "Отворени проекти", участници в различни проекти за свободен софтуер. Става въпрос за хора, допринасящи със статиите си за популяризирането и защитата на идеите за свободно лицензиране на софтуер и художествени творби, както и за отказ от някои или всички запазени авторски права. Достъпът обаче не е никак ограничен. В Свободната планета присъстват редица блогове, които са на съвсем друга тематика, но просто са приели да са със свободен лиценз.
Основен момент и при трите основни блог агрегатора е, че авторите в огромната си част са вписани с истинските си имена. Още от тук се оформя идеята, че блоговете създават един нов тип интернет публичност, където анонимността не се подразбира. Напротив, тя почти напълно е изключена от уравнението. Блогърите се грижат за своята популярност, стремят се да я разширяват и защитават името си и позициите си като автор.
'' Малко или много по дефиниция същината на един блог е егоцентрирана върху неговия автор'', казва Йовко Ламбрев (http://www.yovko.net/), един от най-популярните български блогъри и добавя : '' Всъщност най-глупавото нещо, което можете да направите в коментар към един блогър е да му обяснявате какво очаквате да пише и кое е правилно или неправилно. Той не прави това за вас. Вие не сте в центъра на играта''.
В тези разсъждения се крие един от ключовите моменти при блогването – повечето автори го правят за самите себе си, за да изразят себе си и да се развиват. Блоговете не са обединени под някаква идейна шапка като форумите, при тях единственият ориентир е егото на автора. А щом това его определя съдържанието, естествено, че ще фигурира истинското име. Иначе се губи целият ефект, цялата егоцентрирана система се разпада.
Това се усеща реално както от авторите, така и от читателите. По-четени са именно блоговете, зад които стои определено лице – с име и фамилия, а понякога дори със снимка. Blog.bg, както вече споменахме, е основата на повечето български блогове, но потребителите там изглежда не са осъзнали блогването в пълните му размери и го възприемат повече като продължение на форумните традиции и като не особено отговорно занимание. В Blog.bg повечето автори са анонимни и далеч не отделят нужното внимание на постовете си, в сравнение с имена като Йовко Ламбрев или Невена Гюрова (http://semkiibonbonki.blogspot.com/). За това и в трите основни блог агрегатора присъстват съвсем малко представители на Blog.bg и то такива, които не са анонимни – като Теодор Дечев (http://teodordetchev.blog.bg/) и Александър Божков (http://albosh.blog.bg/).
Това не значи, че хостваните в Blog.bg сайтове не са популярни. Напротив, сайътът е изграден така, че предразполага към размяна на коментари от различните потребители. Това, което липсва обаче е отговорност на мненията и практическата им насоченост към обществото. Авторите от трите основни агрегатора пишат като израз на гражданска позиция и с желания за някаква промяна. Повечето анонимни автори пишат с цел забавление, повече като обмяна на кратки мисли и идеи, отколкото като отстояване на позиции. Обяснение за подобен тип блогване дава Ръсел Смит в статията си “Блоговете – показване на мръсното бельо онлайн” : ''В приказките, главните герои, криещи ужасяващи тайни, ги прошепват към тревата или в дупки в земята. При липсата на такава поетична чувствителност – както и при отсъствието на истински свещеници – интернет изпълнява ролята на попивателна за копнежи, гняв и признания. Като голямо, космическо ухо.’’ В такъв случай интернет като явление служи единствено като отдушник на емоции, а не като среда за развитие на някакъв вид медиа.
Същестува и друг проблем при анонимните блогове : няма начин читателят да бъде напълно сигурен дали преживяванията описани в блога са действителни или измислица. Най-дискутираният пример за блог, заблудил читателите си е този на гимназиалната ученичка Кейси Никол, разказват Ивелина Кърчева и Владимир Петков от cult.bg в статията ''Блогвам - следователно съществувам''. През 1999 Кейси започва да описва в своя блог мъчителната си борба с рака. Преживяванията й трогват много хора от целия свят, които в продължение на две години й изпращат окуражителни писма, подаръци и буквално заживяват с нейните проблеми. Блогът завършва със смъртта й през май 2001. Впоследствие, по-внимателните читатели забелязват някои разминавания в публикациите й през годините и решават да проверят истинността им. След няколко дни майката на Кейси признава, че Кейси всъщност никога не е съществувала, а е била изцяло плод на нейната фантазия.
За това нужната популярност добиват блогове, зад които стои име, което по възможност е и известно такова. Теодор Дечев и Александър Божков са такива, както и да речем Юлиян Попов (julianpopov.com) или Нели Огнянова ( http://nellyo.wordpress.com/) Самият формат “блог” предразполага съм сериозност. Хората посещават тези блогове, които са доказали отговорността и достоверността на позициите си. При това положение е ествествено, че коментар по медийно право в блога на Нели Огнянова ще бъде прочетен от много повече хора, отколкото подобно мнение в блога на bluebird (http://bluebird.blog.bg/) да кажем.
Колкото по-позната на публичността е една личност, толкова по-популярен ще е нейният блог. Юлиян Попов пише статии за вестник “Дневник” и е автор на няколко книги, което автоматично му носи сериозна аудитория. Но трябва да се отбележи, че това е и целта на неговия “егоцентриран” проект julianpopov.com. Той е фокусиран върху общественозначими теми, които малко или много вълнуват всеки читател. Не остава скрит стремежът на автора да е някакъв вид инстанция, да регулира общественото мнение и да оценява случващото се в страната.
Но има блогове, които не отсъпват по-съдържание, а просто имат по-малки амбиции. В повечето случаи става въпрос за онлайн дневници, тематично насочени не към общовалидни теми, а по-скоро към дадена субкултура или специфичен проблем. Има много качествени блогове на тема алтернативна музика например – метал, хардкор, техно и т.н. Тук вече говорим за един по-различен модел. В основата на сайта не е егото на автора, а по-скоро идеята – била тя музика, спорт или изобразително изкуство. Тук дори не е нужно авторът да излиза с истинското си име, то не е толкова важно. Това обаче не отнема от достойнствата на самия блог.
Пример в подобно отношение можем да намерим в блога http://macedonia-history.blogspot.com/ - “История на Македония”. Това е един първокласен блог, създаден с огромни усилия от неговия автор, обединяващ в себе си цели масиви информация за историята на Македония. При историята не би трябвало да има субективизъм, тя е подчинена на обективни факти и документи. Така и в “История на Македония” почти няма авторов субективизъм, единствено исторически документи, събрани от всевъзможни места и обединени идейно около темата Македония. Името на блогъра не е известно, но това не пречи продуктът да е един от най-сполучливите в мрежата и да има сериозни позиции сред занимаващите се с история.
Наличието на популярно име пък не води автоматично до свръхпосещаван блог. Блогът на бившия президент Петър Стоянов (http://www.petarstoyanov.com/ ) доста рядко публикува нови материали, а и създава съмнения, че текстовете не са авторски, а по-скоро написани от пресцентъра на СДС. По-тази причина блогът на иначе една от най-разпознаваемите фигури в България не може да се смята като особено влиятелен – нито в самата блогосфера, нито извън нея.
По-непознати имена, които обаче изрично акцентират върху ''егоцентрираната'' система на блога си, стават популярни – било то в положителен или отрицателен аспект. Ангел Грънчаров, автор на блога http://angeligdb.wordpress.com/ със сигурност е едно от най-познатите имена в мрежата. Той не претендира да ползва факти или документи, а изразява силна лична позиция. Нещо повече, философът Грънчаров трудно търпи каквато и да е критика, ангажира се в редица лични свади в блогосферата и има навика да е изкючително многословен. Неговите текстове са доста спорни и рядко притежават някакви отличими качества. Но въпреки това, блогът се радва на стабилна посещаемост, била тя и от недоброжелатели. Стремежът на автора за максимална популярност дава нужните резултати.
Българската блогосфера може да се похвали с авторитетни имена като вече споменатите Петър Стоянов, Ивайло Калфин, Александър Божков, както и Борислав Цеков, Димитър Аврамов, Милен Радев, Николай Камов, Минчо Спасов, Радослав Точев и Юлияна Николова. Спорен е обаче въпроса, дали тези личности използват блоговете си като инструмент за влияние в обществото или повече като притурка.
Българската блогосфера все още не получава такъв обществен отклик какво в САЩ например. Даниел Дрезнър и Хенри Фарел твърдят, че все повече асове от американските медийните върхове – редактори, издатели, репортери и наблюдатели, си сверяват мерниците с политическите блогове. Отговорният редактор на “Ню Йорк таймс” Бил Клеър казва в интервю от ноември 2003 година: “Случва ми се да прочета някой блог и едва тогава да се усъмня, че нещо сме оплескали.” Хауърд Кърц, един от водещите медийни коментатори в Съединените щати, редовно цитира реномирани блогъри в рубриката си “Още медийни бележки” в интернет страницата на “Вашингтон пост”. Много влиятелни външнополитически анализатори като Пол Кругман и Фарид Закария признават, че дейността им по събиране на информация включва блоговете.
За традиционните медии, които поначало си страдат от дефицит на специализирани и задълбочени знания, блоговете могат да служат и като хранилища на експертни данни. А за читателите по цял свят те изпълняват ролята на очевидец, който им набавя нецензурирани свидетелства, включително за чужди страни.
В България трудно можем да говорим за подобно влияние. Неща появили се в даден блог излючително рядко намират после място в някоя традиционна медиа. Положително изключение в това отношение е вестник ''Дневник'', който от време на време публикува интересни мисли от някой блогър, дори той да не е част от ''Блогосфера''. Такъв беше случаят със статията на Милена Фучеджиева ''Митът България'', по темата ''Батак'', която намери място в страницата на ''Дневник'' за коментари и анализи.
''Дневник'' обаче е изключение, което само потвърждава правилото. В блоговете често се срещат много професионални анализи, написани на стил много по-добър от този на ''24 часа'' или ''Труд''. Авторите им обаче не намират после място в пресата или електронните медии.
Вместо това, има случаи на недобросъвестно цитиране, когато материали от блоговете се копират изцяло, но без изобщо да е посочен авторът им или да е даден линк към сайта. Колегата Симион Патеев имаше такива проблеми, когато някои постове от блога му http://nabludatel.blogspot.com/ бяха директно откраднати в пресата. Лицензът на неговия онлайн дневник позволява препечатване, но само с изричното цитиране на автора и мястото, от където текста е взет.
Подобно поведение на медиите допринася за все още малкото влияние, което блоговете имат у нас. Все още дори най-слабите статии от електронните издание на всекидневници като ''Сега'' и ''Новинар'' генерират в пъти повече коментари, отколкото далеч по-качествени материали в блогосферата. Изглежда в българското общество все още битува митът за ''сериозността'' на пресата, която винаги е по-достоверна от самотния анализатор.
Пример за това е моят собствен блог - http://petyr.blogspot.com/. В него често публикувам същите материали, които преди това съм предоставил на пресата. Хората предпочитат да цитират, разпространяват и коментират почти изцяло това, което е в ''сериозната'' медиа, а не в блога – нищо, че авторът и на двете съм аз, те са напълно идентични и пуснати в мрежата почти по едно и също време. Същият ефект може да се забележи и в блога на Юлиян Попов. Една и съща негова статия генерира многократно повече коментари в онлайн изданието на ''Дневник'', отколкото в блога му. Явно хората предпочитат да дадат мнение на ''авторитетно'' място, където очакват гласът им да се чуе. Но от друга страна е много по-вероятно да привлекат вниманието на автора и да влязат в реална дискусия с него, ако пишат на блога му – неговото лично и интимно интернет пространство. Изглежда хората все още не търсят и не осъзнават това, а бягат към старото и сигурното. Така обаче много интересни блог находки остават незаслужено недооценени.
Известна вина за това носят и самите български блогове. Те все още са сравнително малобройни и жанрово еднородни. В САЩ например много водещи специалисти водят блогове – за технологии, за наука, за литература, за спорт и т.н. В България може да се каже, че подобни специализирани блогове липсват. Изключение правят може би единствено Нели Огнянова, която споделя експертните си знания в областта на медиите с читателите на блогосферата и историческият ''История на Македония''. Иначе родното блог пространство страда от липса на на такива предметно насочени блогове. Повечето хора просто еклектично събират в онлайн дневника си впечатления от света, които варират от актуална политика, до мача снощи, оттам до любимата кръчма та чак до еротичните фантазии. Пример е споменатия Ангел Грънчаров, който смесва сериозни теми за политика и философия с лични откровения на тема еротика, религиозни изповеди и случайни спомени от миналото.
Българската интелигенция като цяло е по-консервативна що се отнася до новите технологии и още не е навлязла в интернет живота толкова, колкото американската. Блогосферата със сигурност ще стане доста по-интересна и жанрово многообразна, когато в нея се намесят истински специалисти в области като физика, химия, история и литература. За сега повечето блогъри са представители на по-младите поколения, които логично все още нямат такива експертни знания. Изключения тук са IT специалистите, които по обективни причини присъстват дейно онлайн. Затова и сега можем да намерим повече блогове на теми, които са достъпни и интересни на младите – интернет, музика, компютърни игри, младежки субкултури. Сред малкото други жанрово носечени блогове отново виждаме по-леки теми – готварство, фитнес, съвременен жаргон.
Kогато самите блогове станат по-разнообразни и предлагат по-експертни мнения, тогава и традиционните медии ще им обръщат повече внимание. Нещо такова вече се случи с Йовко Ламбрев, който често присъства в публичното пространство, за да разяснява въпроси свързани с информационните технологии и блоговете. Също така, преди време Червената къща организира дебат свързан с медиите и кандидат-президентската надпревара. Част от дискусията бяха и блоговете като инструмент за политическо действие. Поканени бяха видни блогъри като Юлиян Попов, Константин Павлов (komitata.blogspot.com) и Антония Влайкова.
Именно последната кандидат-президентска кампания показа, че ако блоговте излязат от досегашните си шаблони, могат да спечелят много по-сериозен отклик. Тогава беше създаден един от малкото антиблогове у нас – Гоце.нет (http://www.gotze.net ) насочен срещу президента Георги Първанов. Блогът положи доста усилия да иронизира Първанов като това му спечели огромна популярност както в мрежата, така и сред традиционните медии. Крайната цел на блога обаче – загуба на Георги Първанов и победа на десния кандидат Неделчо Беронов, изобщо не бе постигната. Първанов спечели с огромна преднина, а Беронов дори не достигна балотаж. Това показва, че в крайна сметка в България, а и по света е още твърде рано да се говори за някаква практическа сила на блоговете сами по себе си. Те по скоро могат да играят важна роля на механизми за обратна връзка за големите медии. Според Даниел Дрезнър и Хенри Фарел блогосферата служи както за усилвател, така и за преобразовател на медийното покритие. Затова е толкова трудно традиционните медии, а в крайна сметка и политиците да пренебрегнат блогосферата – защото тя е филтърът, през който обществеността осмисля въпросите на външната политика.
Вероятно в това се крие ключовата роля на блоговете – там се осмисля, анализира и преформулира политиката, но не се ражда. Но ако цялата американска общественост може да изрази и обсъди гражданската си позиция в блогосферата, дали същото може да се каже за България? Едва ли. У нас все още интернет е сравнително слабо разпространен и излежда като недостъпна крепост за по-старите поколение. Освен това самата блогосфера е изградена от такива типажи, които трудно могат да минат за представителна извадка на обществото и оттам да могат да обсъждат проблемите от всички страни.
И най-бегъл поглед върху българската блогосфера показва, че почти всички нейни преставители са дясно мислещи. Реално в онлайн пространството не може да се случи реална дискусия с ''леви'' блогъри, защото такива липсват. Да, Ивайло Калфин и Николай Камов имат блогове, но те са изключително рядко ъпдейтвани и имат повече декоративна функция. От друга страна, голяма част от обществото явно е ляво ориентирано – БСП постоянно е във властта и е вероятно най-силната партия в страната. Подръжниците им обаче остават изолирани от обсъжданията в блогосферата.
Втората по влияние партия – ДПС, също изобщо няма представителство в блогосферата. До известна степен това е обяснимо с оглед състоянието на електората на движението, но със сигурност блоговите дискусии биха станали далеч по-интересни, задълбочени и продуктивни, ако в тях участват и представители на етнически турската интелигенция.
Вероятно ако блогосферата диверсифицира възможните понятия, които може да роди, тя ще повиши и популярността и влиянието си. Дори съседна Македония може да се похвали с доста по-разнообразни политически послания. Там, обратно на нас, преобладават левите блогове, но не липсат десни и националистически. Има някои, насочени към делата на Църквата, има писателски блогове, има спортни блогове. Като цяло има по-голямо жанрово разнообразие, което се допълва и от българско присъствие, което засега безуспешно опитва да разчупи на македонска почва идеологическите стереотипи на македонизма.
За момента обаче гражданската позиция по блоговете в България е една, а реалната политика в страната съвсем друга. Има плашещо несъответсвие между това, което се говори и обсъжда в интернет и това, което реално се случва. Проблемите, които дневният ред на блогосферата често изтъква като най-сериозни, в реалното политическо пространство остават нерешени, за сметка на властовото и икономическо облагодетелстване на управляващите кръгове. Нещо повече, подръжниците на въпросната власт дори не смятат за нужно да удостоят с вниманието си политически активните граждани от блогосферата и поддържат вакуума между предложения и реалност.
Вероятно с развитието както на самите блогове, така и на традиционните медии, с евентуалната демократизация на обществото и отърсването му от практиките преди 89г., подобни форми на интернет комуникация ще придобиват все по-голяма роля у нас. Не съмнено, постепенната масовизация на интернет също ще помогне, както и развитието на все повече и повече онлайн медии. Засега блоговете имат своите положителни ефекти върху обществото – те наложиха един нов тип интернет говорене – авторско и далеч по-култивирано от преобладаващата в медиите жълта ''вацовщина''. Блоговете имат потенциал и у нас да достигнат важната функция, която имат на запад – да бъдат регулатор на медиите, място, където обществото да обсъжда проблемите си и да ги посочва на властта. За целта блоговете трябва да се развият до такава степен, че наистина да дават възможност на колкото се може по-голяма част от хората да намери представителство в тях. Всичко това може да има само положителни резултати – повече обществено говорене, по-активно гражданско общество, по-сериозни медии, повече експертни оценки, по-цивилизован език, повече сериозни проблеми решени.
Съкратен вариант на това мое изследване може да прочетете във вестник "Култура" тук.
