Корени

След почти шестмесечно прекъсване отново пиша в Идейна криза, но само за да кажа, че официално го закривам. Мисля, че блогът изпълни това, за което беше създаден и искам да благодаря на всички, които допринесоха за неговия кратък, но интересен живот. Сега идва ред на нещо ново, надявам се по-добро и по-интересно : petyr.blogspot.com. За да обясня защо съм се захванал с този проект и защо той ще е точно такъв, ще разкажа следната история :

1903 г. Цяла Македония е в пламъците на потушеното Илинденско-Преображенско въстание. Над 200 български села са опустошени, повечето им жители са или избити или принудени да бягат към свободната част на родината - Княжество България.
Сред опожарените села е и Косинец, Костурска област - Егейска Македония, дотогава населено изцяло с българи. След турската разправа остават предимно трупове. Два от тях са на родителите на малкия Пандо. Детето не плаче, просто стои до тях, стиска калпачето си в ръка и мълчи. Зад него е горящата му родна къща, а наоколо се чуват само само плач и стенания. Пандо не мърда и може би иска да остане така, докато пламъка обхване и него, за да може отново да е с майка и татко. Но някой от малцината оцелели го грабва, слага калпачето на главата му, поглежда го в тъжните, детски очи и го понася след колоната бежанци - дребничък, до болка сам....

1925г. - Пандо стои на брега на морето и стиска калпака си...той вече е мъж, а по лицето му само бегло пробягва някогашната тъга. Погледът му е остър и дързък. Има защо – избягал като дете в големия град, той съвсем сам е успял да си изгради успешен живот и то на противоположния край на родината си. Там на юг, в Косинец са само спомените. Сега до него е младата му жена – бременна с първата им рожба...

1940 г. - Мустаците на Пандо са побелели, но погледа му все още е толкова горд. Сега обаче е и много щастлив. Той има три деца, които вече са пораснали достатъчно, за да може той спокойно да се гордее с тях. Но особено щастлив е с големия си син – Пенко – офицер в младата, но силна българска армия. Боже, да можеше тази армия сега да се върне във времето и да спаси Македония на Илинден...но не, тя може да го направи и сега. Не успя след Балканските войни, но сега пак има шанс. Тогава Пенко получи медал за храброст, как му се радва Пандо, как гледа сина си в униформата - накичен, горд. Дай му сили Господи, пази го в тази нова война, която най-сетне да донесе Обединение на родината....

1952г. - Светът е преобърнат. С какво толкова съгрешихме, защо заслужихме това, си мисли стария Пандо и пише поредното писмо до Червения кръст. Моли ги да намерят сина му Пенко – офицер от българската армия, безследно изчезнал веднага след 9 септември 1944г. Та той беше отишъл на една от най-опасните служби – пилот – за да обедини България. Нима това беше лошо? Защо толкова други като него или изчезнаха или бяха избити? От къде цялата тази омраза, това безумие? Около Пандо щъка малката му внучка. Той често и говори за Пенко, разказва и как той един ден ще се върне и редовно чисти шинела му от прахта, защото пак ще му потрябва. Така и тя чака деня, в който чичо и ще се появи на вратата – горд, силен и ще оповести края на кошмара, ще кажа, че комунистите са си отишли...

Само дето те си отиват едва през 1989г. Старият Пандо не го доживява, не дочаква да види и големия си син. Пенко никога не се връща, от него остава само спомена в сърцето на неговата вече голяма племенница. Тя го пази грижливо, както и цялата памет на рода си и се бори за една нова България без комунисти.

2006г. – в България все още има комунисти, но внучката на Пандо поне има син, който също като нея пази семейната история в сърцето си. За това и той не може да бъде по-различен от предците си или да им измени. Момчето отскоро е сътрудник на вестник “Дневник”, а днес си отваря собствен блог : petyr.blogspot.com. Приятно четене!