Знаех като име Христо Д. Бръзицов, защото се бях ровил и в здрачните страници от миналото на българската журналистика и вниманието ми не можеше да не бъде привлечено от фигурата на един от несъмнените є майстори. Главен редактор на няколко от големите вестници преди 9.IХ.1944, изключително продуктивен като автор, той в моята младост, на която бе предопределено да я изживея при т. нар. народна власт, се беше превърнал в нежелана и неудобна персона. И как иначе, след като задълго го бяха изолирали в затвора, а и от читателите му, които помнеха талантливото му перо. Че е именно такова, аз открих късно и скришом, разлиствайки пожълтели течения на „Днес“, „Мир“, „Кръгосвет“, „Аз знам всичко“... Завиждах на умението му на пътеписец, на точното му око да схваща за кратко най-същественото от посетените държави и градове. „Как ми се мярна...“ (примерно Берлин или Белград) озаглавява той непретенциозно репортажите си, а хваща най-главното и ни го поднася по оригинален начин. Но особено ми допадаха интервютата му от поредицата „Един час при“ с различни наши културни дейци. Ще си призная, че се стараех да усвоявам някои от „чалъмите“ на занаята именно от Христо Д. Бръзицов, от тайните му да предразполага събеседниците, да разчупва официозната скованост, да насища атмосферата с непосредственост и хумор. Това бяха тайни уроци, взимани задочно, без да мисля, че ще ми се удаде възможност някога и пряко да се отблагодаря на майстора, прогонен от попрището, на което беше отдал най-хубавите си години.
Но най-неочаквано такава възможност ми се удаде. Съдбата ме дари с шанса и лично да се запозная с вече възрастния мъж, минал през преизподнята на комунистическите репресии и в края на дните си получил снизходителното разрешение пак да публикува свои текстове. Бях редактор в „Литературен фронт“ и един ден върховният началник на писателския съюз Георги Джагаров ме повика и ми съобщи, че е добре да установя връзка с Христо Д. Бръзицов и той да ни сътрудничи. „Горе знаят – допълни той, – а и началниците ти са уведомени. От време на време ще му пускате статии, с голямо внимание, разбира се. Преценихме, че въпреки греховете си Бръзицов е патриот и можем да имаме полза от опознаване на нашето минало.“ „Още нещо в този дух“, каза Джагаров, като лична позиция подчерта, че най му допадат у Бръзицов схващанията за Македония. Още от бащата идело силно родолюбие, което се преляло и в сина. А колкото до избора моя милост да е посредник в общуването на вестника с Бръзицов, това станало, защото той казал, че са му интересни интервютата, които публикувам, и би искал да се запознае с мен.
И тръгнаха срещите ни, като и той идваше в редакцията, за да донесе свой текст, и аз ходех у тях на „Паренсов“, където се запознах и със съпругата му, прекрасната оперна певица Катя Спиридонова. Но най-често по негово предложение сядахме на маса с кана червено вино в ресторанта срещу дома му на ъгъла на „Паренсов“ и „Толбухин“ (така се наричаше тогава булевардът), по-скоро си беше кръчма, одимена, шумна, с не много чисти покривки, но евтина и някак отпускаща душата за раздумка. А Христо Д. Бръзицов не само живо и находчиво пишеше, но и така говореше, с пиперлии изрази, с несекващ хумор, който се изостряше, когато чашките ставаха повече. Бузите му пламваха, очите искряха, а аз въобще забравях за голямата дистанция във възрастта и го чувствах близък. Продължихме да се срещаме в ресторанта (май се казваше „Рила“, днес го няма) и след като трябваше да напусна „Литературен фронт“ и ме прибраха в „Земеделско знаме“. И там Христо Д. Бръзицов ни стана сътрудник. А имаше и специални поводи за почерпка, защото излязоха и няколко негови книги. В някои от тях той бе побрал и предишни текстове, които можеха да минат и в новото време.
Подвижен, бодър, енергичен, той не ме караше да се замислям, че гони осемдесетте. Затова като неочаквано връхлетял ме гръм посрещнах смъртта му в последния ден на януари 1980.
На титулната страница на книгата си „Спомени за едно момче“, появила се десетина години преди това, Христо Д. Бръзицов беше поставил следното авторско мото: „Ако мисълта за края го гнети, то е, защото ще бъде лишен от възможността да обича България.“ Като ми подаряваше екземпляр от нея, той посочи с пръст точно тези думи и каза, че са навярно твърде приповдигнати, че дори и неутралното трето лице на изказната форма не може да ги поприземи, но за любовта си към Отечеството не е в състояние да говори без вълнение и страст. „Нека и на мен ми бъде позволено в един случай да бъда патетичен – аз, който цял живот предпочитах хумора, шегата, иронията. Но пред святите и възвишени неща човек трябва да свали шапка!“
А аз искам да сваля шапка пред неговата памет, пред неговото дело на първокласен журналист. Но и на писател, защото е тъкмо такъв в книгите „Екзарх Йосиф“, „Бащин край“, „Някога в Цариград“, „Спомени за едно момче“, „Някога в София“, „Български книгоиздатели“, „При големи хора по халат и чехли“. „Во Прилепа града“ и др. Това са трудни за жанрово определение творби, в тях мемоарното и документалното се преплитат и допълват, има и отчетлива носталгия по едно достойно минало с достолепни българи. Дали във всичко това не се съдържаше и своеобразно отмъщение към новите властници и прословутата им „прекрасна социалистическа действителност“, за които той не написа и един ред, а ни връщаше към миналото на независимите, горди и наистина героични българи.
Автор: Атанас СВИЛЕНОВ, в. ''Демокрация'', 2001-06-01
